Църквата

Църквата

Църквата на нашата енория е центърът на нашия живот. Там получихме желанието, когато майка ни беше поръсена, там бяхме кръстени, там бяхме помазани, там бяхме осветени, там положихме основата на нашия живот с Тайната на брака.

Вътре в Светия храм преживяхме радости, но и скърби, придружавайки нашите любими мъртви.

Вътре в храма е възможно човек да срещне точно този Бог. Не просто да Го срещнем, но и да Го приемем с чистото преображение на Неговото тяло и Неговата кръв.

Той каза това ясно: “ὁὁώώώων μ ὴν Σάρκα καὶ πίνων μμὶ πέμα ἐἐἐἐὶ ὸένει, κἀγὼ ἐἐν αὐτῷ” (ιωάνν., Στ ’56).

Той става едно с Христос, той става Христофор.

Вътре в храма агиографиите по стените, свещените икони, с Христос, Дева Мария, Предтечата и светиите ни помагат да се издигнем високо, да надскочим земното и да бъдем в небесния свят.

По време на Божествената литургия свещеникът и певците изпълват мелодично пространството на храма и помагат на християните за издигане на душата, за да усетят наистина богослужението, което се извършва вътре в храма.

В храма всички се чувстваме като братя, като Божии деца. Църквата не прави разлика между богати и бедни, образовани и необразовани. Вътре в храма ще чуем апостолско и евангелско четене и след това проповедта, словото Божие, посланието на небето.

Вътре в храма вярващите получават благословията на църквата. Никое освещаващо действие не се извършва без благословение. Благословията е дар, тя е продължение на благословението, което самият Христос даде на хората.

Понякога той благославяше учениците си, понякога тълпите, понякога материалните неща и понякога целия свят. Последното му появяване пред учениците Му беше изява и жест на благословение: „καὶ ἐπάρας τὰς χεῖρας αὐτοῦ εὐλόγησεν αὐτούς, K’L’50ς, K’L’0ς.

И епископът или свещеникът днес правят същия ход, като продължават същата работа в храма, когато благославят църковния екипаж, когато благославят хляба, маслото, виното, когато благославят водата и толкова много други небесни дарове.

Църквата е “Ковчег на спасението”. То е спасение за отделните хора, за семейството, за обществото, за нашата нация, за нашата родина. В църквата човекът намира изкупление, радост, любов. Необходима е сила и смелост в скърбите и изпитанията на живота.

Самият Христос ни уверява: „Погледнете към Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (Мат. 11:26).

Светите отци на нашата Църква се споменават много характерно и казват, че освещението на човека се постига само чрез църквата и вътре в църквата. Църквата е мястото на обожението на човека. Тези, които искат да се съединят с Христос и чрез Исус Христос с Бог Отец, знаят, че това единение става в тялото на Христос, който е нашата света Православна Църква. Съединение, разбира се, не с Божествената същност, а с обожествената човешка природа на Христос. Но този съюз с Христос не е нито външен, нито просто морален.

Ние не сме последователи на Христос, както хората могат да бъдат последователи на философ или учител. Ние сме членове на тялото Христово, истинското, а не моралното, както погрешно пишат някои богослови, без да се задълбочават в духа на Светата Църква. Христос взема нас, християните, въпреки нашата недостойност и греховност, и ни включва в Своето тяло. Той ни прави Свои членове. И ние ставаме истински членове на тялото Христово, а не морално. Както казва апостол Павел: „Членове на тялото му, на плътта му и на костите му” (Ефесяни 30).

Разбира се, в зависимост от духовното състояние на християните, понякога те са живи членове на тялото на Христос, а понякога са мъртви. Но мъртвите не престават да бъдат членове на тялото Христово. А напр. който е кръстен, е станал член на тялото Христово. Ако не се изповядва, не се причастява, не живее духовен живот, той е мъртъв член на тялото Христово. Но когато се покае, той веднага приема божествения живот. Това го пронизва и той става жив член на тялото Христово. Той няма нужда да бъде кръстен. Но некръстеният не е член на тялото на Христос, дори и да живее нравствено човешки живот. Той трябва да бъде кръстен, да стане член на тялото Христово, да бъде включен в Христос.

Тъй като ние сме членове на тялото Христово, животът на Христос се предлага и става наш живот. И така ние сме оживени, спасени и обожествени. Не бихме могли да бъдем разглеждани, ако Христос не ни направи членове на Своето свято тяло.

Не бихме могли да се спасим, ако не бяха светите Тайни на нашата Църква, които ни съединяват с Христос и ни правят, според светите отци, единни и съединени в Христос. Тоест да бъдем едно тяло и една кръв с Христос.

Каква голяма благословия да споделяш вечните мистерии! Христос става наш, животът на Христос става наш, Неговата кръв става наша кръв. Ето защо свети Йоан Златоуст казва, че Бог няма какво да даде повече от това, което дава на Светото Причастие. Нито пък човек може да иска от Бога нещо повече от това, което получава от Христос в божественото Причастие.

Така, кръстени, помазани, изповядвани, ние споделяме Тялото и Кръвта на Господа и също ставаме богове според Харин, съединяваме се с Бога, вече не сме чужди, а познати за Него.

В Църквата, в която сме обединени с Бога, ние живеем тази нова реалност, която Христос донесе на света: новото придобиване. Това е животът на Църквата, на Христос, който става наш като дар на Светия Дух.

Всичко в Църквата води до обожение. Божествената литургия, тайнствата, богослужението, проповедта на Евангелието, постът – всичко това води до там. Църквата е единственото място за обожение.

Църквата не е социална, културна или историческа институция, която може да се сравни с други институции в света. Не е като различните институции по света. Хората може да имат хубави институции, хубави организации, хубави институции и други неща. Нашата Православна Църква обаче е уникалното, уникално място на общението на Бога с човека, на обожението на човека. Само в Църквата човек може да стане бог, никъде другаде. Нито в университетите, нито в институциите на социалните услуги, нито в нещо друго, което е хубаво и добро за хората. Всички те, колкото и добри да са, не могат да предложат това, което Църквата може да предложи.

Следователно, колкото и да продължават светските институции и системи, те никога не могат да заменят Църквата.

Възможно е ние, слабите и грешни хора, да преминаваме през кризи и трудности от време на време в Църквата. Скандали могат да възникнат и в Църквата. И това се случва, защото в Църквата сме на пътя към обожението и е много естествено да съществуват човешки слабости. Ставаме, но не сме богове. Но колкото и да се случва това, ние никога няма да напуснем Църквата, защото в Църквата имаме уникалната възможност да се съединим с Бога.

Когато напр. отиваме в храма, за да отидем на църква и там срещаме може би някои, които не обръщат внимание на свещената последователност и дори си говорят, така че да отклонят вниманието ни от нея за момент, идва разумна реторика, която разказва ни: – “Какво печелите в крайна сметка, когато дойдете в Църквата?” „Не седиш ли по-добре в дома си, където ще имаш повече мир и уют да се молиш?“

Но ние трябва благоразумно да се противопоставим на тази лоша мисъл:

– „Да, сигурно ще имам повече външен мир в дома си, но няма да имам Благодатта Божия, която да ме обожествява и осветява. Няма да имам Христос, Който присъства в Своята Църква. Няма да имам Неговото свято Тяло и Неговата свята Кръв, които са в Неговия свят храм, на светата трапеза. Няма да участвам в Тайната вечеря на Божествената Литургия. Ще бъда отсечен от братята си в Христос, с които заедно съставляваме тялото Христово.”

Така че каквото и да се случи, ние няма да напуснем Църквата, защото само в тях намираме пътя към обожението.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site uses cookies to offer you a better browsing experience. By browsing this website, you agree to our use of cookies.