Велик пост, поход към Великден

Велик пост

Великият пост е пътешествие, движение и пътешествие. Нито един литургичен период на нашата света Църква не се характеризира със своя застой. Някои може да преживеят празничния сезон като стагнация и това се дължи на собственото ни духовно състояние, че сме били лишени от благодатта на Святия Дух, което води до духовна смърт.

Напротив, Великият пост, както всеки празничен период, е динамично движение и пътешествие, което има начало, среда и край. Започва на Маслен понеделник, средата е неделята на Разпятието и краят му е точно преди Неделята на разпятието (петък преди Лазар).

Ὅταν κάποιος ξεκινάει γιὰ ταξνα ταξίδι θὰ πρέπει νὰ ξέρει ποῦ πηγ.αί Αὐτὸ συμβαίνει καὶ μὲ τὴ Μεγάλη Σαρακοστή. Πάνω ἀπ ὅλα ἡ μεγάλη σαρακοστὴ εἶναι ἕνα πνευματικὸ ταξίδι ποὺ προρισμός του εἶναι τὸ πάσχα, ἑἑἑἑρτὴ ἑἑρτῶν ». \ T Εἶναι ἡ προετοιμασία γιὰ τὴν «πλήρωση τοῦ Πάσχα, ποὺ εἶναι ἡ πρακμαι ἡ πρακμα». Γιὰ τὸ λόγο αὐτὸ θὰ πρέπει νὰ ἀρχίσουμε μὲ τὴν προσπάθεια νὰ καταλάβουμε αὐτὴ τὴ σχέση ποὺ ὑπάρχει ἀνάμεσα στὴ Σαρακοστὴ καὶ τὸ Πάσχα, γιατὶ αὐτὴ ἀποκαλύει κάτι πολὺ οὐσιαστικὸ καὶ πολὺ σημαντικὸ γιὰ τὴ Χριστιανικὴ πίστη καὶ ζωή.

Ἄραγε εἶναι ἀπαραίτητο νὰ ἐξηγήσουμε ὅτι τὸ Πάσχα εἶναι κάτι πολὺ περισσότερο ἀπὸ μία γιορτή, πολὺ πέρα ἀπὸ μία ἐτήσια ἀνάμνηση ἑνὸς γεγονότος ποὺ πέρασε; ⁇ Καθένας πού, ἔστω καὶ μία μόνο φορά, ἔζησε αὐτὴ τὴ νύχτα «τὴ σωτήριο, τὴ φωταυγὴ καὶ λαμπροφόρο», ποὺ γεύτηκε ἐκείνη τὴ μοναδικὴ χαρά, τὸ ξέρει αὐτό.

Ἀλλὰ τί εἶναι αὐτὴ ἡ χαρὰ; Защо се молим във възкресенската литургия: νῦν πάντα πεπλήρωται φωτός, οὐρανός τε καὶ γῆ καὶ τὰ καται κα? Μὲ ποὰὰὰζζζι – – καθὼς ἰσχυριζζόμαστε ὅτι τὸ κάνουν – θανάτου ὴάνουν – θανάτου ὴάνουν – θανάτου τὴν έκρωσιν, ἅδου τὴν καθαίρεσιν ἄλλης

Σὲ ὅλες Αὐτὲς τὶς ἐρωτήσεις ἡπάντηση ἡἀἀἶά:: ἡἡέα ζωὴ ἡἡὁίί ὶὶὶὸὸ δὸὸὶὶὶάάὸ Δυὸ ὸιλιάδες περίου ρόνια ἀνέτειλεν ἐκ τοῦ τάφου »\ t Μᾶς δόθηκε τὴ μέρα ποὺ βαφτιστήκαμε, τὴ μέρα δηλαδὴ ποὺ ὅπως ὅπως ὅπως λε. Пол:.

Ἔἔἔ τὸ πάσχα ανηγυρίζουμε τὴν ἀνάσταση τοῦ χριστοῦ σὰν γεγονὸς ποὺ ἔγινε καὶ ἀκόμη γίνεται σὲ μᾶς. Γιατὶ ὁ καθένας ἀἀὸ ᾶᾶΣ ἔλαβε τὸ δῶρο αὐτῆς τῆς τὴ ζωῆς καὶ τὴ δύναμη ὰὰ τὴν ἀποδεχτεῖ καὶ ὰὰ ὰήσει διὰ μέσου της. Εἶναι ἕνα δῶρο ποὺ ριζικὰ ἀλλάζει τὴ διάθεσή μας ἀπέναντι σὲ κθε κατάσταση αὐὐὐῦῦ τῦῦῦ κὶόμμυυ ,ῦ ,όόόόό κὶὶἀέναντι στὸ θάνατο. Μᾶς дава τὴ δύναμη νὰ ἐπιβεβαιώνουμε θριαμβευτικὰ τό: νικήθηκε ὁ θ΂». Φυσικὰ ὑπάρχει ἀκόμα ὁ θάνατος, εἶναι σίγουρος, τὸν ἀντιμετωπίζουμε, καὶ κάποια μέρα θὰ ἔρθει καὶ γιὰ μᾶς. Ἀἀἀὰ ὅὅη ἡ πίστη μας εἶναι .τι μὲ τὸ δικό του θάνατο ὁ χριστὸς ἄλλαξε τὴ φση ἀκριβῶς τῦῦ θανάτου. Τὸν ἔκανε πέρασμα – Διάβαι », πάσχα» – στὴ βασιλεία ῦῦῦντας τὴ δραματικότερη τραγωδία σὲ Αἰώνιο θρίαμβο, σὲ νίκη. Μὲ τὸ θανάτῳ θάνατον πατήσας », μᾶς ἔκανε μέτοχους τῆς ἈνάστασοΤ Ἀκριβῶς γι αὐτὸ στὸ τέλος τοῦ ὄρθρου τῆς Ἀνάστασης – στὸν Κατηχητικὸ Λόγο τοῦ Ἰωάννου Χρυσοστόμου – λέμε θριαμβευτικά: Ἀνέστη Χριστός, καὶ ζωὴ πολιτεύεται. Ἀνέστη Χριστός, καὶ νεκρὸς οὐδεὶς ἐν τῷ μνήματι ».

Τετοια εἶναι ἡ πίστη τῆς ἐκκλησίας ποὺ ἐπιβεβαιίνεται καὶ φανερώνεται μὲ τὴ ζωὴ ῶῶν ἀναρίθωτων ἁγίων της. Ἀλλὰ μήπως δὲ ζοῦμε βράδυὰ τὸ γεγονὸς ὅτι αὐτὴ ἡ πίστὴ ἡ πίστη ςείστη ςείστέη Μήπως δὲ χάνουμε πολὺ συχνὰ καὶ δὲν προδίνουμε αὐτὴ τὴ νέα ζωὴ ποὺ λάβαμε σὰν δῶρο, καὶ στὴν κατάσταση ζοῦμε σὰν νὰ μὴν ἀναστήθηκε ὁ Χριστὸς καὶ σὰν νὰ μὴν ἔχει νόημα γιὰ μᾶς αὐτὸ τὸ μοναδικὸ γεγονὸς; Καὶ ὅλα αὐτὰ ἐξαιτίας τῆς ἀδυναμίας μας, τῆς ἀνκανότητάς μας νὰ ζοῦμε σταθερὰ μὲ πίστη ἐλπίδα καὶ ἀγάπη », στὸ ἐπίπεδο ἐκεῖνο ποὺ μᾶς ἀνέβασε ὁ Χριστὸς ὅταν εἶπε: Ζητεῖτε πρώτον τὴν Θεῦν Ἁπλούστατα ἐμεῖς ξεχνᾶμε ὅλα αὐτὰ γιατὶ εἴμαστε τόσο ἀπασχολημένοι, τόσο βυθισμένοι στὶς μέρεςὲς ἔγνοιες μας καὶ ἀκριβῶς ἐπειδὴ ξεχνᾶμε, ἀποτυχαίνουμε. Μέσα σ αὐτὴ τὴ λησμοσύνη, τὴν ἀποτυχία καὶ τὴν ἁμαρτία ἡ ζωή μας γίνεται ξανὰ παλαιὰ », εὐτελής, σκοτεινὴ καὶ τελικὰ χωρὶς σημασία, γίνεται ἕνα χωρὶς νόημα ταξίδι γιὰ ἕνα χωρὶς νόημα τέρμα. Καταφέρνουμε νὰ ξεχνᾶμε ἀκόμα καὶ τὸ θάνατο καὶ τέλος, ἐντελῶς αἰφνιδιαστικά, μέσα στὶς «ἀπολαύσεις τῆς ζωῆς» μᾶς ἔρχεται τρομακτικός, ἀναπόφευκτος, παράλογος. Μπορεῖ κατὰ καιροὺς νὰ παραδεχόμαστε τὶς ποικίλες ἁμαρτίες μας καὶ νὰ τὶς ἐξομολογούμαστε, ὅμως ἐξακολουθοῦμε νὰ μὴν ἀναφέρουμε τὴ ζωή μας σ ἐκείνη τὴ νέα ζωὴ ποὺ ὁ Χριστὸς ἀποκάλυψε καὶ μᾶς ἔδωσε. Πραγματικὰ ζοῦμε σὰν νὰ μὴν ἦρθε ποτὲ Ἐκεῖνος. Αὐτὴ εἶναι ἡ μόνη πραγματικὴ ἁμαρτία, ἡμαρτία ὅλων τῶν ἁμαρτιῶν, ἡπύθμενη θλίψη καὶ ταγωδία ὅὅων τῶν κατ ὄνομα ριστιανῶν.

Τὸ ἀναγνωρίζουμε αὐτό, τότε μποροῦμε ὰὰ καταλάβουμε τί εἶναι τὸ πάσχα καὶ ὸιατὶ περισσότερα καὶ πρϋποθει τὴ μεγάλη ὴαρακοστή. Γιατὶ τότε μποροῦμε νὰ καταλάβουμε ὅτι ἡ λειτουργικὴ παράδοση τῆς Ἐκκλησίας καὶ ὅλος ὁ κύκλος τῶν ἀκολουθιῶν της ὑπάρχουν , πρῶτα ἀπ ὅλα, γιὰ νὰ μᾶς βοήθειασουν νὰ ξαναβροῦμε τὸ ὅραμα καὶ τὴν γεύση αὐτῆς τὺς , νὰ μπορέσουμε νὰ μετανοήσουμε καὶ νὰ ξαναγυρίσουμε στὴν .κκλησία . Πῶς εἶναι δυνατὸν νὰ ἀγαπᾶμε καὶ νὰ ἐπιθυμοῦμε κάτι ποὺ δὸμεϾτέρὲν; Ω͂ῶῶΣ μποροῦμε ἂν βάάλουμε πάνω ἀἀὸ καθετὶ ἄλλο κτὴ ζωή μας κάτι ποὺ ποτὲ Δὲν ἔἔουμε δὲὲν ἔἔουμε δεῖ καὶ δὲν ἔἔουμε χαρεῖ; Μὲ λόγα: πῶς ποροῦμε, πῶς εἶναι δνατὸν ὰὰ ἀναζητήσουμε μὰὰὰητήσουμεία γὰὰ ὴὴν ὁὁὁίίὲ ὲ ὲὲὲὲὲ ὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲὲν ἔἔουμε ἰέα; ἩἡῆΣ ῆἐῆῆηηὸὸἦ ἦταν ἀἀὸὸὸὴ ἦρὴὴ καὶ Εἶναι ἀἀόόόώώώώώώώώώώἡἡἡαΣ κὶὶ ἐἐἐ se ⁇ννία μννν ανν τὴ ὴέα ζωὴ τῆς βασιλείας. Μέσα ἀπὸ τὴ λειτουργική της ζωὴ Ἐ κληκκλησία μᾶς ἀποκαλύει ἐκεῖνα ποὺ ὀφθαλμὸς οὐκ οἶδε καὶ οὖς οὐκ ἤκουσε καὶ ἐπὶ καρδίαν ἀνθρώπου οὐκ ἀνέβη, ἃ ἡτοίμασεν ὁ Θεὸς τοῖς ἀγατό »». Αὶ στὸ κέντρο αὐτῆς τῆς λειτουργικῆς λζῆῆΣ, σὰν καρδιάνημά της – Σὰὰ ⁇⁇οοΣ αὺ ἱἀττννῦ ταεΑπΕρίνῦ κΑθΕὶὶ – Εἶἶναι τὸ πάσχα. Τὸ Πάσχα εἶναι ἡ πόρτα, ἀνοιχτὴ κάθε χρόνο, ποὺ ὁδηγεῖ στὴν ὑπέρλαμπρη Βασιλεία τοῦ Χριστοῦ, εἶναι ἡ πρόγευση τῆς αἰώνιας χαρᾶς ποὺ μᾶς περιμένει , εἶναι ἡ δόξα τῆς νίκης ὸ τώρα πποία ἀπ “».

Ὁλόκληρη ἡ λατρεία τῆς Ἐκκλησίας εἶναι ὀργανωμένη γύρω ἀπὸ τὸ Πάσχα, γι αὐτὸ καὶ ὁ λειτουργικὸς χρόνο, δηλαδὴ ἡ διαδοχὴ τῶν ἐποχῶν καὶ τῶν ἑορτῶν, γίνεται ἕνα ταξίδι, ἕνα προσκύνημα στὸ Πάσαι! Εἶναι τὸ τέλος ὅλων αὐτῶν ποὺ ἀποτελοῦν τὰ παλαιὰ »καὶ ὴ ἀρχὴ τῆς« νέας ζωῆς », μιὰ συνεχὴς« διάβδο ἀπὸ τὸν «κόσμο τοῦτο» στὴν Βασιλεία ποὺ ἔχει ἀποκαλυφτεῖ ἐν Χριστῷ.

Παρ ὅλα Αὐὐὐ ἡ παλαιὰ »ζωή, ἡωὴ τῆς ἁμαρτίας καὶ τῆς ῆικρότητας, Δὲν εἶναι⁇ ⁇ολο ὰὰ ξεπεραστεῖ καὶ νξἀἀξΕι. Τὸ Εὐαγγέλιο περιμένει καὶ ζητάει ἀπὸ τὸν ἄνθρωπο νὰ κάνει μιὰ προσπάθεια. Ίαποία, στὴν κατάσταση ποὺ βρίσκεται τώρα ὁ θρωνθρωπος, εἶναι οὐσιαστικὰ ἀπραγματοποίητη. Изправени сме пред предизвикателство. Τὸ ὅραμα, ὁ στόχος, ὁ τρόπος τῆς νέας ζωῆς εἶναι γιὰ μᾶς μία πρόκληση ποὺ βρίσκεται τἀἀὸὸΣ πάνννὸ τὶς Δύνατητές μας!

Ι αὐτό, ἀκόμα καὶ ἱττοόστολοι, ἱταν ἄκουσαν τὴ διδασκαλία τῦῦ κυυυυυυὸὸὸὸσΣμένα: τὶς ἄρα δύναται σωθῆναι; (Мат. 19:26). Mp истината не е лесно да се откажете от тривиалния идеален живот, съставен от ежедневните лечения, възстановяването на материални блага, безопасността и насладата и да приемете друг идеален живот, който разбира се не е лишен от съвършенство в своята цел: вие τέλειοι ὡς ὁ Πατὴρ ἡμῶν ἐν οὐρανοῖς τέλειος ἐστίν. Αὐὐὐ ὁ κόσσμος μὲ ὅὅα του τὰ μέσα »μᾶς λέει: ὰὰ εἶσαι χαρούμενος, μὴν ἀνησυχεῖς, ἀκολούθα τὸν« εὐρὺ »δρόμο. ⁇ Χριστὸς στὸ εὐαγγέλιο λέει διάλεξε τὸ στενὸ δρόμο, ἀγωνίσου καὶ ὑπόφερε, γιατὶ ὶὐτὸς εἶναι ὁ δρόμος γιὰ τὴ όνη ἀηθινὴ εὐτυχία. Καὶ ἂν ἡ κληκκλησία δὲν βοηθάει πῶς θὰ μπορέσουμε νὰ κάνουμου νὰ κάνουμδφὰ κάνουμα Πῶς μποροῦμε ὰ μετανοήσουμε καὶ ὰὰ ξαναγυρίσουμε στὴν ὑπέροχη ὑπόσχεση ποὺ μᾶς δίνεται κάθε ρόνο τὸ πάσχα; Ἀκριβῶς αὐτὴ εἶναι ἡ στιγμὴ ποὺ ἐμφανίζεται ἡ Μεγάλη Σαρακοσ Αὐτὴ εἶναι ἡ χείρα βοηθείας »ποὺ ἁπλώνει σὲ μᾶς ἡ Ἐκκλησία. Εἶναι τὸ σχολεῖο τῆς μετάνοιας ποὺ θὰ μᾶς δώσει δύναμη νὰ δεχτοῦμε τὸ Πάσχα ὄχι σὰν μιὰ ἁπλὴ εὐκαιρία νὰ φᾶμε, νὰ ποιοῦμε, ν ἀναπαυτοῦμε, ἀλλά, βασικά, σὰν τὸ τέλος τῶν «παλαιῶν» με μας μας ὺ εἶ μας .

Στὴν ἀρχαία Ἐκκλησία ὁ βασικὸς σκοπὸς τῆς Σαρακοστῆς ἦταν νὰ προετοιμαστοῦν οἱ Κατηχούμενοι, δηλαδὴ οἱ νέοι ὑποψηφιοι χριστιανοί, γιὰ τὸ βάπτισμα πού, ἐκεῖνο τὸν χρόνο, γίνονταν Λὴ διάρκεια τῆς. Ἀλλὰ ἀκόμα καὶ τώρα ποὺ Ἐ κληκκλησία δὲν βαφτίζει πιὰ τοὺς χριστιανοὺς σὲ μεγάλη ἡλικία καὶ ὁ θεσμὸς τῆς κατήχησης δὲν ὑπάρχει πιά, τὸ βασικὸ νόημα τῆς Σαρακοστῆς παραμένει τὸ .διο. За, ἂαὶ εἴμαστε βαφτισμένοι, ἐκεῖνο ποὺ συνεῶῶς χάνουμε καὶ προδίνουμε εἶναι ἀκριβῶς αὐτὸ ποὺ λάβαμε στὸ βάπτισμα. Ἔτσι τὸ Πάσχα γιὰ μᾶς εἶναι ἡ ἐπιστροφή, ποὺ κάθε χρόνο κάνουν, στὸ βάπτισμά μας καὶ ἑπομένως ἡ Σαρακοστὴ εἶναι ἡ προετοιμασία μας γι αὐτὴ τὴν ἐπιστροφὴ – ἡ ἀργὴ ἀλλὰ ἐπίμονη προσπάθεια νὰ γεγονποιήσουμε τελικὰ τὴ »νέα ἐν Χριστῷ ζωή. Τὸ, τι, καθὼς θὰ δοῦμε, οἱ ἀκολουθίες στὴ σαρακοτίεςνὴ λατρεία διατηροῦν ἀκόμα καὶ σήμερα τὸν κατηχητικὸ καὶ βαπτιστικὸ δημιουργρα, δὲν εἶναι γιατὶ διατηροῦνται «ἀρχαιολογικὰ» ἀπομεινάρια, ἀλλὰ εἶναι κάτι τὸ ζωήτικ. Γι αὐτὸ κάθε χρόνο ἡ Μεγάλη Σαρακοστὴ καὶ τὸ Πάσχα εἶναι, μιὰ ἀκόμα φορά, ἡ ἀνακάλυψη καὶ ἡ συνειδητοποίηση τοῦ τί γίναμε μὲ τὸν «διὰ βαπτίσματός» μας θάνατο καὶ τὴν ἀνάσταση.

Пътуване, поклонение! Καθὼς τὸ ἀρχίζουμε, καθὼς κάνω τὸ πρῶτο ῆῆμα στὴ χαρμολύπη »τῆς μεγάλης αρακοστῆς βαέπουμε – κοντά – ὸοὺὸ παρουσία. Εἶναι ἡ χαρὰ τῆς Λαμπρῆς, εἶναι ἡ εἴσοδος στὴ δόξα τῆς Βασιλ. Εἶναι αὐτὸ τὸ ὅραμα, ἡ πρόγεση τοῦ πάσχα, ποὺ κάνει τὴ λύπη τῆς τὴ λύπη τῆς ὴεὴὴππ τῆς μεγάλης αρακοστῆς χαρά, ῶῶῶΣ, καὶ τὴ Δική μας πνευματικὴ ἄνοιξη ». ⁇ Τα μπορεῖ ὰὰ εἶναι σκοτεινὴ καὶ μεγάλη, ἀἀἀὰ ὅλο τὸ ὸῆκος τὅῦ τὸ ὸῆκος μὰῦῦῦτὴὴ καὶ ἀἀτινόλα ἀἀγὴ φαίνεται ὰὰ λάμπει στὸν ὁρίζοντα. Μὴ καταισχύνῃς ἡμᾶς ἀπὸ τῆς προσδοκίας ἡμῶν, Φιλάνθρωπε!”

Когато човек започва пътуване, трябва да знае накъде отива. Така е и с Великия пост. Преди всичко Великият пост е духовно пътуване, чиято цел е Великден, „Празникът на празниците“. Това е подготовката за „изпълването на Пасхата, която е истинското Откровение“. Ето защо трябва да започнем, като се опитаме да разберем тази връзка между Великия пост и Великден, защото тя разкрива нещо много съществено и много важно за нашата християнска вяра и живот.

Необходимо ли е да се обяснява, че Великден е много повече от празник, много повече от ежегоден спомен за отминало събитие? Това го знае всеки, който дори веднъж е преживял тази нощ “спасение, просветление и сияние”, вкусил от онази неповторима радост.

Но каква е тази радост? Защо пеем във възкресенската литургия: „сега светлината винаги е изпълнена, небето, земята и дълбините“? В какъв смисъл ние “празнуваме” – както твърдим, че го правим – “некроза на смъртта, ада изгонването на друг живот с вечно начало…”?

Отговорът на всички тези въпроси е: новият живот, който преди около две хиляди години “възкръсна от гроба”, беше предложен на нас, на всички, които вярват в Христос. Беше ни даден денят, в който се кръстихме, тоест денят, в който като ап. Павел: „… да се кръстим до смърт, да възкръсне Христос от мъртвите със славата на Отца;

Така на Великден празнуваме Възкресение Христово като събитие, което се е случило и все още ни се случва. Защото всеки от нас получи дара на този нов живот и силата да го приеме и преживее. Това е дар, който коренно променя настроението ни в лицето на всяка ситуация на този свят, дори пред лицето на смъртта. Дава ни силата да потвърдим триумфално, че „смъртта е победена“. Разбира се, все още има смърт, сигурно е, ние сме изправени пред нея и един ден тя ще дойде за нас. Но цялата ни вяра е, че чрез собствената Си смърт Христос промени самата природа на смъртта. Накара го да премине – “преход”, Великден” – към Царството Божие, превръщайки най-драматичната трагедия във вечен триумф, в победа. Със „смъртта ти потъпка смъртта“, той ни направи участници в Неговото възкресение. Ето защо в края на правописа на Възкресението – в Катехизиса на Йоан Златоуст – ние казваме триумфално: „Христос възкръсна и животът се управлява. Христос възкръсна и никой не е мъртъв в паметта.”

Такава е вярата на Църквата, която се потвърждава и разкрива от живота на нейните безброй светци. Но не живеем ли всеки ден с факта, че тази вяра рядко се превръща в наш собствен опит? Не губим ли често и не предаваме този нов живот, който получихме като дар, а всъщност живеем така, сякаш Христос не е възкръснал и сякаш това уникално събитие няма значение за нас? И всичко това поради нашата неспособност, неспособността ни да живеем твърдо с вяра, надежда и любов, до нивото, до което Христос ни издигна, когато каза: „Първо търсете Божието царство и Неговата правда“. Ние просто забравяме всичко това, защото сме толкова заети, толкова потопени в ежедневните си грижи и само защото забравяме, се проваляме. В тази забрава, провал и грях животът ни става отново „стар“, евтин, тъмен и накрая безсмислен, той се превръща в безсмислено пътуване за безсмислен край. Успяваме да забравим дори смъртта и накрая, напълно неочаквано, в „удоволствията на живота“ идва едно страшно, неизбежно, ирационално. Понякога можем да признаем различните си грехове и да ги изповядаме, но ние все още не отнасяме живота си към онзи нов живот, който Христос ни разкри и даде. Ние наистина живеем така, сякаш Той никога не е идвал. Това е единственият истински грях, грехът на всички грехове, бездънната скръб и трагедия на всички назовани християни.

Ако разпознаем това, тогава можем да разберем какво е Великден и защо е необходим и предполага Великия пост. Защото тогава можем да разберем, че литургичната традиция на Църквата и целият цикъл на нейните служби съществуват преди всичко, за да ни помогнат да преоткрием визията и вкуса на този нов живот, който толкова лесно губим и предаваме, а след това да можем да се покаем и да се върнем в Църквата. Как е възможно да обичаме и желаем нещо, което не знаем? Как можем да поставим над всичко останало в живота си нещо, което никога не сме виждали и от което не сме доволни? С други думи: как можем, как е възможно да търсим Царство, за което нямаме представа? Поклонението на Църквата беше от самото начало и дори сега е наш вход и общуване с новия живот на Царството. Чрез богослужебния си живот Църквата ни разкрива онези, които „окото не видя, и ухото не чу и не се възнесе към сърцето на човека, но Бог приготви онези, които Го любят“ (Кор. 2:9). И в центъра на този литургичен живот, като неговото сърце и неговата полунощ – като слънцето, чиито лъчи проникват във всичко – е Великден. Великден е вратата, отворена всяка година, водеща към славното Царство Христово, това е вкусът на вечната радост, която ни очаква, това е славата на победата, която оттук нататък, макар и невидима, наводнява цялото творение: смъртта е победена ».

Цялото богослужение на Църквата се организира около Великден, ето защо литургичното време, тоест последователността на сезоните и празниците, се превръща в пътуване, поклонение към Великден, който е Краят и който е в същото време началото. Това е краят на всичко “старо” и началото на “новия живот”, непрекъснато преминаване от “този свят” към царството, разкрито в Христос.

Въпреки това „старият“ живот, животът на греха и малкостта, не е лесен за преодоляване и промяна. Евангелието очаква и моли човека да положи усилие, което в ситуацията, в която се намира човекът, по същество е неосъществено. Изправени сме пред предизвикателство. Визията, целта, начинът на новия живот е за нас предизвикателство, което е много над нашите възможности!

Ето защо дори апостолите, когато чули Господното учение, го попитали в отчаяние: „Могат ли тогава да се спасят?“ (Мат. 19:26). Всъщност не е никак лесно да се откажем от незначителен идеал за живот, създаден с ежедневни грижи, с търсене на материални блага, със сигурност и наслада, и да приемем друг идеал на живота, който, разбира се, не е лишен от съвършенство в целта му: Станете съвършени, както е съвършен нашият Небесен Отец. Това ни казва светът с всичките си „средства“: бъди щастлив, не се тревожи, аз следвам „широката“ пътека. Христос в Евангелието казва: изберете тесния път, борете се и страдайте, защото това е пътят към единственото истинско щастие. И ако Църквата не помогне, как можем да направим този ужасен избор? Как можем да се покаем и да се върнем към прекрасното обещание, което ни даваме всяка година на Великден? Точно това е времето, когато се появява Великият пост. Това е ръката за помощ, „която Църквата ни протяга. Училището на покаянието е това, което ще ни даде силата да приемем Великден не като обикновена възможност за ядене, пиене, почивка, а в общи линии като край на „старото“, което е вътре в нас и като наш вход в новото. .

В древната Църква основната цел на Великия пост е да подготви катехумените, тоест новите кандидати-християни, за кръщението, което по това време става по време на възкресенската Божествена литургия. Но дори и сега, когато Църквата вече не кръщава християните до старост и институцията на катехизиса вече не съществува, основният смисъл на Великия пост остава същият. Защото, въпреки че сме кръстени, това, което постоянно губим и предаваме, е точно това, което сме получили в Кръщението. Така че Великден за нас е завръщането, което правим всяка година, към нашето кръщение и затова Великият пост е нашата подготовка за това завръщане – бавното, но упорито усилие най-накрая да направим собствения си „преход“, нашия „Великден“ в новия живот в Христос. Фактът, че, както ще видим, последователностите в богослужението на Великия пост все още запазват своя катехизационен и кръщенски характер и днес, не е защото са запазени „археологически“ останки, а е нещо живо и съществено за нас. Ето защо всяка година Великден и Великден са за пореден път откриване и осъзнаване на това, което станахме с нашата „кръщенска” смърт и възкресение.

Пътуване, поклонение! Като започнем, когато направим първата крачка към „блаженството“ на Великия пост виждаме – далеч, далеч – дестинацията. Това е радостта на Блестящия, това е входът към славата на Царството. Именно това видение, вкусът на Великден, превръща скръбта от Великия пост в радост, светлина и собствените ни усилия духовна „извор“. Нощта може да е тъмна и дълга, но по целия път на хоризонта сякаш блести тайна и лъчезарна зора. “Не ни затрупвай с нашите очаквания, филантроп!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

This site uses cookies to offer you a better browsing experience. By browsing this website, you agree to our use of cookies.